Преди няколко години бяхме съвсем обикновено семейство. Съпругът ми
ходеше на работа всеки ден, вечер ми помагаше с къпането на дъщеря ни и
излизаше на разходка с нея. Понякога излизахме някъде цялото семейство
през уикенда.
Когато се роди втората ни дъщеря, ситуацията се усложни. Стана ми по-
трудно да се занимавам с децата и започнах да укорявам съпруга си, че той
има възможност да се развива в професионален план, а аз си стоя у дома,
затворена в четири стени.
Моралната ми умора и недоволство от рутинните домакински задачи
нарастваха.
Често се ядосвах, станах раздразнителна. Опитах се да пусна по-голямата ни
дъщеря на детска градина, но тя често боледуваше, затова почти не си
почивах. Съпругът ми оставаше на работа от сутрин до вечер, аз напълно
спрях да харесвам живота си.
Усетих, че не съм получила нищо от брака, освен куп притеснения, проблеми
и самота. Реших да поговоря със съпруга си, но заради малките деца,
безкрайния бит и работа, разговорът беше отложен. Тогава решихме да си
напишем писма един на друг.
И в писмото беше необходимо да напишем всичко, което на единия не му
допада в другия и в семейния ни живот изобщо. Вечерта децата заспаха и аз
започнах да пиша. Написах три листа!
Колко съм уморена от „майчинството“, от нашия брак, от факта, че той
винаги е на работа или на село. Че не мога повече така, че не искам и че не
разбирам защо изобщо трябваше да се омъжвам.
Дадох писмото си на съпруга ми на следващата вечер. Той го прочете и се
замисли. След това се усмихна и ми каза: „Е, децата ще пораснат и всичко ще
се промени.“ И ми подаде писмото си.
Отворих го с недоволно лице, в очакване на същите упреци на много
страници, адресирани до мен и се готвех да отговоря на всичко това с развод.
Разгръщам един голям лист, на който има само шест думи: „Обичам те
такава, каквато си!“
Не очаквах … Очаквах нещо, но не и това. Не знаех какво да кажа.
Прекарахме онази вечер заедно и повече не исках обяснения.
Разбрах, че нямам повече такива хора на света, освен мъжа ми и децата, които
ме обичат точно такава, каквато съм. Не за професионални заслуги и не за
пари. Пазя това „писмо“ и ще го помня цял живот.
И децата наистина пораснаха… Сега животът ни се промени много. Можем да
пътуваме заедно, да посещаваме паркове, музеи, можем да се забавляваме
заедно.
Понякога си спомням онази вечер и съм толкова щастлива, че мъжът ми беше
достатъчно умен да напише тези шест думи в писмото си! В противен случай
щяхме да се разведем и щастливото ни семейство щеше да се разпадне.
