– Облечи се, Тема! По-бързо!
Жената помагаще на момчето. Мъжът също беще наоколо: опитваше се да помогне с ботуши. Момчето я погледна с тъжни очи, пълни с разочарование и копнеж. Сините му очи наблюдаваха очите на жена, която се страхуваше да срещне погледа на момчето.
– Лена, кога ще ме вземете? – Темата я погледна с надежда.
“Скоро, моето момче … след три дни!” Няма да разбереш как бързо ще дойде време да те вземен …
Тя подари куфара с неговите неща на учителя, който ги наблюдаваше през цялото това време. Щяха да дадат детето в сиропиталището. Веднъж, много отдавна, го взеха оттам и го отгледаха. Момчето беше най-красивото нещо в живота им. Но сега е време те да летят някъде. Решили да върнат детето. Не смееха да му кажат, че няма да дойдат отново за него, просто му дадоха надежда.
Момчете прегърна майка:
– обичам те …
Тя го прегърна слабо, после по-здраво ,и по-здраво:
– И аз !
Тема влезе в общата стая. Всички момчета се обърнаха към „блудния син“ и той седна за празната маса, сякаш нищо не се беше случило и започна да яде каша. Учителят се приближи до него:
– Е, как си?
– Добре – отговори момчето с пълна уста. – Обещаха да се върнат след 3 дни.
– Да, да!
Тя отишла при родителите. Тя се възмути от факта, че те внушават фалшива надежда, казвайки че след 3 дни щ его вземат . И все пак те знаеха много добре, че родителите му вече няма да се върнат за да го вземат. Момчето трябвало да се научи да живее без тях. Ако той разбере всичко наведнъж, ще е по-добре.
Те бързаха , имат самолет!
Темата бавно влезе в стаята, съблече се и си легна. Два часа се въртя в леглото – не можя да заспи. На сутринта всички деца станаха от леглото с шум и се втурнаха да закусват . Темата бавно стана и влезе в общата стая, където се обади неговият учител.
Щом отвори вратата, видя родителите си: те се върнаха за него:
„Но още не са минали 3 дни“, каза момчето.
“Знам” Не бихме могли да летим никъде без теб. Сега само с теб ! – той прегърна родителите си.
Учителят плачеше тихо, обръщайки се към шкафчето на момчето и бързо събираше нещата му.
