Разхождал се един старец с кучето си в безлюдния светъл град. Пред него се отворила една порта, зад която животът бил в разгара си: песни, танци, цветя, потоци, славеи пеели…
– Какво е това? – попитал старецът.
– Добре дошъл в рая. Вече не си жив, сега можеш да си починеш тук.
– А вода има ли тук?
– Колкото искаш. Тук са най-чистите фонтани и студени кладенци!
– А храна?
– Всичко има тук, само да поискаш.
– Нали нямате нищо против, че моето малко кученце е с мен?
– Сър, кучетата не са позволени. То не може да влезе вътре.
Пътникът погледнал кучето. Помислил си и си тръгнал обратно с него. След час стигнали друга порта. Старецът казал на пазача:
– Много съм жаден!
– Разбира се, влез, виждаш ли онзи кладенец там?
– Може ли да вляза с кучето?
– До кладенеца има поилка за кучета.
– Мога ли да се нахраня тук?
– Ще те почерпя с нещо!
– А кучето може ли и то да хапне нещо?
– Ще намерим кокалче и за него.
– А това място…къде съм?
– Ти си в рая.
– Не може да бъде, на предишната порта ми казаха, че съм в рая.
– Това е лъжа. Там е адът.
– Защо търпите всичко това?
– Всичко това е в наша полза. До нас стигат само онези, които не оставят приятелите си…
